Привет, Ловъри, от доста време следя сайта както и други подобни сайтове, форуми и т.н!
Чел съм статията за блъфираното отрязване от страна на мъжете, когато нещата не вървят във връзката, но любопитно ми е обаче, тъй като това за мен си е изцяло женски метод, как може да реагираме ние на него по подобаващ начин!?
На 24 съм, сериозни връзки съм имал малко за годините си - едва 4 и във 3, от тях момичетата винаги са ми правили контра с метода - това е края, късаме, всичко свърши!
Тоя гаден блъф като видят, че хваща декиш и почват да го използват нон-стоп за от сериозни до не чак толкова неща във връзката.
При последната непрекъснато в продължение на около половин година ми пробутваше тоя номер и аз непрекъснат и казвах, че трябва да говорим за връзката и проблемите около нея и че това не е точният метод при мен!
Тя обаче не спираше да го прилага като в редките моменти, в които и отвръщах със същото (добре, ок късаме) тя веднага се променяше (почва да реве да ми виси по врата) и казваше, че това го правела, за да ме кара да съм мислил?
Следваше разговор, в който ѝ обяснявах защо не трябва да го прави няколко дни след това прилагаше същият цирк, за който сме говорили, че няма нужда от него! Къде бъркам!? Само аз ли попадам на такива жени!? Прекалено много ли им показвам, че съм се привързал? Как да реагирам за напред при други такива блъфове!?
Мерси предварително 🙂
Уфффф,да си „се замислил“. Как пък не!
Виж сега кво, аз съм го правила, но не като номер (не обичам да си играя игрички с чувствата на някой).
В моя случай-аз бях вече решила да скъсам с ‘убавеца. Съвсем насериозно. Но бяхме заедно от доста време (две години/две години и половина по това време) и му казах че не съм щастлива с това как стоят нещата, с нас и т.н.
При което последва една дълга реч как той щял да се промени, каквото не съм харесвала веднага щял да поправи и т.н. и т.н.
Ами и аз съм като тебе (всмисъл че имам нужда да обсъдя нещата и не мога ей така, шапка на тояга и аре всеки да си вземе пътя особено ако имам или съм имала чувства към този човек).
Промени се. Верно е. Но после го казвах пак и пак (за нещата които не ми харесваха). Пък то нали знаеш-никой не е перфектен. Нещо все ще има.
Чак сега осъзнавам малко по малко защо съм правила нещата които съм правила-защото го обичах тогава.
Т.е. (следвай логиката тук,малко трудно е признавам,но емоциите ни не са логични)- аз си бях решила вече. Но го обичах. Оставих го да ме убеди защото го обичах. Но след това се дразнех на това че нямах силата да си тръгна ако искам.
А исках да си тръгна. Но го обичах. Не можех, трудно ми беше. Цялата ни история, всичко все заедно правехме…Той ми беше най-добрият приятел, най-близкия довереник? Как да оставиш най-близкия си приятел и довереник да страда? И то да страда от болка, която ти си причинала?
Не можех просто. А е трябвало. Трябвало е навремето,за да си спестим и двамата много повече болка завбъдеще.
Виж, никой не обича да се чувства безсилен. Без опции. И ти така се чувстваш щом го задаваш този въпрос. Но разбираш ли че и жената,която ти е поставила този въпрос се чувства също толкова безсилна ако не и повече?? И затова сигурно тръшкане, реване и т.н. (п.с. това не се случи в моя случай…)
Защото чувстваш отговорност към него, чувстваш се гадно, виновна един вид затова че го караш да се чувства зле. А наистина не искаш да го правиш. Наистина не искаш да го нараниш. Но,в същото време, усещаш нещо…усещаш,че не е най-правилният избор за теб… И те човърка отвътре.
Съветът ми? Бъди по-силния пол. Морално този път.
Щом го каже първия път-остави я да си тръгне. Винаги.
Дето казват хората: „Ако искаш да видиш дали някой те обича-пусни ги на свобода. Ако се върнат при тебе значи наистина те обичат.“ (If you love someone, set them free. If they come back they are truly yours. If they don’t- they never were.)
Ако не се върне-не ви е било писано. Ако пък почне да се тръшка веднага след като го каже-е,неее,сори,достатъчно драма си имаш в живота без допълнителни порции.
Ще разбереш някой ден,ако ти се наложи…(Надявам се това да не се случва). Та тогава само ще разбереш какво е да обичаш някой, но да не си повече влюбена в него. Да искаш да си тръгнеш, но да не можеш…
п.с. Само един пример още (личен). Когато нещата вече бяха на свършване (пак!), той все ми повтаряше неща от рода на: „Ами ние не си пасваме,много сме различни. Ти си от Ж,аз съм от В, не си съвпадаме,прекалено много разлики има помежду ни (за националност ставаше въпрос тук)“, при което моя отговор винаги беше :“ок,като си мислиш че сме толкова различни, защо просто не си намериш някое момиче от твоята националност, и това е? Дотука,един вид.“, „а,не,не,аз тебе много те обичам, бля-бля“ (съжалявам че го изслушвах всеки път сега…)
Това което искам да кажа е-зависи от контекста. В гореописания случай, какво да кажа? Да му се моля на колене да остане с мене ли??
Така че много зависи от това КАК са казани нещата и при КАКВИ обстоятелства.
явно жените никой не може да ги разбере, защото и те сами не разбират себе си….
до сега все ми се случва ако възникне някакво неразбирателство:
първо ме обиждат, после ми се сърдят и накрая мен ме изкарват виновен….
и как се излиза от такава ситуация?
точно в такъв момент имаш два избора:
да бъдеш прав (нещата да се влошат невъобразимо много) или да бъдеш щастлив (просто се усмихваш с най-милагта си усмивка и молиш да те извинят за неща които не си извършил)….
винаги избирам второто и става чудо, след това се обичаме даже още повече след като преодолеем изпречилото ни се препятствие…
от моя скромен опит когато назрява мноого як конфликт, мога да препоръчам следното:
изслушваш другата страна внимателно без да казваш нищо, после си представяш как ако кажеш това което мислиш в момента ще избухне бомба и ще настане истински ад, как тя ще ти се разсърди, ще минат няколко тъжни дни (може и седмица) и двамата ще сте безкрайно нещастни, после ако се обичате ще започнете да търсите път един към друг (това също ще отнеме време), така че се усмихвате пак с най-милата си усмивка и прегръщате човека който обичате без да казвате каквото и да е… с две думи прескачате всичко и отивате на момента на сдобряването, защото живота е твърде кратък за да бъдете нещастни.