Здравейте, ще се опитам да ви разкажа моята история. Тя започна така. Запознах се с момиче, когато бях на 20, тя беше на 16. Тогава и така започна нашата връзка до преди около 1 месец. През целия този период от около 4 години сме имали както хубави така и много лоши моменти заедно. Много такива, в които сме се разделяли. След това поради може би единственото качество, което тя в момента казва, че харесва в мен, а именно борбеността сме се събирали отново.

Имало е около 3 или 4 подобни случая, в които сме се разделяли уж окончателно и спираме връзка. Но след това аз винаги и само и единствено аз съм проявявал интерес да се боря и да спася връзката ни. Във всичките опити досега успявах. Вярно, повечето пъти е било заради мои грешки, но все пак само аз ли имам интерес да спася тази връзка... без значение това не е важно.

Преди година получихме шанса да излезем в чужбина, да работим заедно. В началото идеята не ѝ хареса, но в последствие разбрах че е тръгнала с мен, защото е искала да сме заедно, а и както всеки нормален човек иска да изкара някакви пари. Та преди година дойдохме в чужбина. Първите няколко месеца всичко беше наред, нямахме проблеми, не се дрънкахме за глупости и всичко като цялo беше ок.

След това аз и моята слабост футбола се намерихме един друг (в смисъл много съм запален по футбола, обичам го, харесвам го и обожавам да гледам мачове и когато имам възможност да си пускам еврофутбол). На нея това хич не и допадаше. Не 1 път сме имали проблеми, точно заради тази моята страст, и както се очакваше започнаха проблемите, за които дори да кажа аз и само аз имам вина в ситуацията.

Истината беше такава, че след работния ден аз не и помагах за нищо. Дали за хапване за вкъщи или за храна за другия работен ден, дали просто да поoправим стаята, дали да се проснат дрехите, разбирате ли не и помагах дори за най-малкото нещо, с което един мъж би трябвало да помогне на момичето си. За мен имаше по-важни неща като например да седя да гледа футбол, да си залага и да преживявам тръпката от това, което ми харесва и в тези моменти аз изобщо не мислих за нея т.е. мислих но не по начина, по който трябваше.

Имаше моменти - тя е плакала с дни наред да ѝ обърна малко внимание, да ѝ помогна с някой неща или просто да излезем от квартирата. По конкретно от стаята, в която живеем, тъй като деляхме квартира заедно с други българи. Та тя просто искаше да излезем, да се поразсеем малко от познатото ежедневие, но аз отново не ѝ дадох това от което имаше нужда (за мой срам). Така тя изкара около 7-8 месеца, след което реши че иска да се прибере в България и с нетърпение чака момента, в който това ще се случи.

Минаха тези месеци. Получихме право да използваме платена отпуска. Тръгнахме си за България, при което тя си ми беше казала, че няма да се върне тук отново. Това е било истински ад за нея и не иска да го преживее отново, при които думи аз и отговорих - ок. Сякаш не ми пукаше. Сякаш си мислих, че ще се справя и сам. Прибрахме се изкарах си 2 седмици отпуска.

Дойде момента да се върна сам. Направих го, но вечерта в която се прибрах тук... Вечерта, когато отворих вратата на стаята ни. Ох, никога няма да забравя този момент - отворих вратата стаята беше толкова празна тогава почувствах каква грешка съм направил. С минаване на няколко дни след това всичко ставаше все по трудно за мен.

Не от гледна точка, че не мога да си направя храна или че не мога да си изпера дрехите и като цяло не от домакинска гледна точка. Истината беше, че се чувствах самотен, толкова самотен никога не се бях чувствал. Тогава осъзнах абсолютно всичко всичко, което тя искаше от мен и всичко което аз би трябвало да ѝ бях давал.

Не мога да опиша колко много съжалявам за това което и причиних, мразя се. Защото не трябваше да постъпвам така с нея. Вярно е, всеки човек си има трески за дялане, но все пак не трябваше да постъпвам така и съжалявам искрено. В началото като си дойдох се чувахме по Интернет. Тя се опитваше да ме окуражи да продължа да се боря както винаги съм го правил, но този път не за нея, а с живота колкото и труден да бъде той.

Извиних ѝ се. Казах ѝ колко голяма и глупава грешка съм допуснал и че това не би се случило отново поисках да се върне при мен, но разбира се тя отказа и каза не искам да преживявам този кошмар отново. Не ти вярвам, не мога да съм с теб, разбери не мога. (при което абсолютно я разбирам, но все пак не е в стила ми да се отказвам ).

След няколко тежки дни и писах, че се отказвам от всичко тук само, за да се прибера да бъда до нея и да и дам всичко, което не успях тук. Но тя ми отговори, че дори да се прибера пак няма да бъдем заедно. Просто не можела да бъде с мен отново, което ме съкруши напълно. В един от много дни на размисли, които имах за това какво се случи се замислих над едно нещо, а то е вместо тази почти година, която живяхме заедно да ни закрепи още повече връзката, вместо да станем още по близки, аз напълно прецаках нещата.

С тези мои действия, за които вина имам само аз и съм напълно наясно с това. Не след дълго разбрах, че тя вече излиза с друго момче, но мен не спират да ме тормозят спомените с нея - как е седяла и е плакала и ми се е молела просто да направим нещо различно от това просто да си седим в къщи и аз да гледам футбол, а тя да се забива в лаптопа или някакви домакински занимания.

И така не след дълго разбрах, че излиза с друго момче. След много опити да оправя нещата с приказки и евентуално след това с действия, разбрах че всичко е загубено и повече няма да сме заедно. Писахме си последно преди 5 дни, след което я помолих да ме премахне като абонат, защото ще е по-добре за мен да не виждам снимките ѝ или какво си публикува на профила.

Мислих се, че така е по-добре за мен и така всеки един ден за мен е вече е мъчение. Не издържам на този ад, молил съм се на господ да ми помогне да преодолея всичко и да е върне при мен. Не намирам интерес в нищо. Просто седя и мисля, а времето така бавно минава. Закупих си билет за връщане. Пътувам след 4 дни за България. Тя не знае, че се прибирам. Мисли си, че ще си остана тук и всичко наистина този път между нас ще приключи, а и вече е с друго момче.

В няколкото пъти, които си писахме след като се върнах я питах "Обича ли ме още?". Един път казваше - да, на друг ден казваше - не знам, объркана съм, после казваше, че не знае. Последният път, в който си писахме ми каза - не те обичам вече в моментите, когато съм я питал "Толкова бързо ли ме замени и си намери друг? Нали ме обичаше." тя винаги ми казваше - не те интересува какво правя, с кой се виждам и като цяло моя живот, вече не сме заедно и не съм длъжна да ти давам каквито и да са обяснения. В което напълно е разбирам и е напълно права, но това не ми дава миг покой.

Разговарял съм с моите родители относно това. Те я познават - все пак 4 години бяхме заедно и те ми казват, че човек ако наистина обича всичко би простил и би се борил за една връзка. Ако наистина обича без значение какво е преживял. Може би са прави, но аз отново и отново мисля за всичко което ѝ причиних.

Един път тя ми каза "Ти се държиш добре, когато се скараме и като се съберем след известно време отново ставаш същия и си свикнал винаги да ти давам шанс". Затова си мислих, че вечно ще бъде така, а то наистина си беше така. Много пъти ми е давала шанс след разделянията ни макар и нито един път да не сме се разделяли заради изневяра или нещо подобно всичките пъти е било заради мои грешки, но никога заради нещо свързано с друго момиче.

Дори си спомням след едната ни раздяла тя отново се хвана с друго момче и не след дълго дори спа с него. ;( Нямам думи да опиша тогава през какво минах и въпреки всичко нито за миг не спрях да се боря за нея, за нас, за връзката ни. Беше ми много трудно тогава да преглътна това което тя бе сторила, но все пак го направих отново заради нас и заради нея, защото я обичам адски много, както я обичам и сега.

Това е накратко историята ми. След няколко дни се връщаm към БГ, както написах. Тя не знае и както вече казах в момента е с друго момче, а аз не знам какво да направя като се върна. Загубил съм всякаква надежда, че може да сме заедно отново, но все пак може би нещо в мен се надява това да се случи. Просто не знам по какъв начин да го постигна.

Дори мога да кажа, че ме е страх да направя каквото и да е, за да не станат по-зле нещата, но от друга страна се запитвам по-зле от това на къде повече... Истината е, че просто не си представям живота без нея и колкото и болка и тъга да съм ѝ причинил осъзнал съм си грешките. Мислил съм много над тях и знам че не бих ги допуснал отново. Само да имам шанса отново да ѝ го покажа... ;(

Много ми е трудно, докато пиша всички тези редове. Но просто случайно попаднах на сайта ви и реших. Какво толкова, мога да напиша, това което ми е. Макар и с тези редове да не описвам точно положението, в което се намирам, защото с думи не мога да опиша това което чувствам в момента. Невъзможно е.

Моля ви за съвет какво да направя? Благодаря за вниманието писал съм много разхвърляно, но просто в главата ми е някаква огромна каша и за това се получи така. Извинявайте предварително както и за грешките или допуснатите знаци, но просто пиша с Гугъл преводач, защото нямам фонетика. Желая ви хубав ден и моля помогнете с каквото можете. Отчаян съм, загубен съм, тежко ми е, боли ме адски много, но искам това момиче. Не виждам смисъл без нея ;(

бутони към социални мрежи