Или защо посред нощ започвам да си мисля за почистване на обувки.

Вместо предисловие: Веднъж аз предложих на едно красиво момиче да обсъдим един насъщен въпрос, а именно: защо жените придават такова значение именно на чистотата на мъжките обувки. Аз ѝ изложих някои мои мисли по този повод, нещичко чух от нея, след това ние си доиграхме партията шах, тя стана и се прибра в къщи, а след няколко дни ми изпрати ето този забележителен текст, който любезно ми разреши да публикувам. Така както аз я гледам, тази статия може да е много полезна или поне увлекателна за всеки мъж, който иска плодотворно да общува с момичета. Копирайтът го оставям моя, всички права приписвам на себе си, но още веднъж повтарям – текстът е излязъл изпод перото на абсолютно реално и много красиво във всички отношения момиче.

Колко е трудно да мълчиш, когато никой не те пита!

Многоточие – най-тайнствения препинателен знак. Многоточие – неясност, неопределеност. Сънено утро и небе с цвят на млечен коктейл – това също е многоточие. А какво следва след него – никой не знае.

Сънят беше прекъснат от гъмжене на мисли: смутни, неявни, но мисли. Нещо е дочакало свършекът на почивния ден [т.е. понеделник] и започна да се вгризва в отмерения порядък на съществуването. Опитът да си заздравя организмът със силна храна, под името овесени ядки, не се увенча с успех.

Шоколадотерапия не исках, пък и мисълта не се успокояваше, тя така и искаше да я избера и да се разгърне в цялата своя красота и пълнота. Знаейки скверния характер на собствените си мисли ми се наложи да отстъпя пред такова искане. Но мисля просто така – мудно... необходим е красив атрибут. Например?... Кафе. Кафе – горещо и бодро. Нищо друго освен кафето не може да застави сърцето да бие по-бързо и да те накара да действаш. Впрочем, по-близко към мисълта.

Оказа се, че ме е терзаел съботният въпрос: "защо момичетата толкова много внимание обръщат на чистотата на обувките?"

Обяснение логично: по-чистите обувки са по-красиви.

Обяснение умно: обувката смазана с боя живее повече... така казваха мама/татко/някой още друг – има повод да се убедиш нагледно.

Обяснение подсъзнателно (и често погрешно): най-загрижения индивид може да разшири сферата на своята загриженост и върху мен (впрочем не е гарантирано, защото с 50 % вероятност за него може би се грижи някоя девица... още по-лошо – мама...).

Икономическа страна: ако се усеща, че обувката е скъпа (обикновено, разбира се, много по-лесно е да се усети евтината), то видът на свежо полираната кожа навежда на мисълта не само за това, че човекът има пари, но и за това, че той умее да се грижи за своите инвестиции (и дори и да "инвестира" [ами обичам си аз всякакви умни и не съвсем разбираеми думи] в мен, например, чашка кафе, вероятно той ще може да го направи това красиво и приятно във всички отношения).

Естетическа страна (моя): когато аз харча за своя външен вид известно количество от своето време и усилия, при това защото на мен това така ми се иска... съответно във външния облик на околните, особено на заобикалящите ме близко – на разстояние една протегната ръка, им е приятно да виждат хармонична картина, ако не в сходството на тонове и стил, то поне на ниво грижливост (чети: сресаност, измитост; чиста и запозната с ютия, не на теория или в далечно минало, дреха; чиста обувка в пълен комплект: с всички токове, цели връзки и където подметката не проявява независимост...)

Страната на масовото съзнание: във филма "Москва не вярва на сълзи" (между другото, в мен е останало устойчивото впечатление, че този филм е развратил повече руско-езични млади девици, отколкото Фройд и Карнеги, взети заедно) имаше сцена в електричка, където прозвуча вече не изцяло възстановимата в паметта фраза: "да говориш с човек, който не си чисти обувките... няма смисъл..."

Защо толкова ме е завлякло към обувките?...

ПЪРВО: всичките мои отношения с хора с чисти обувки са се отличавали (е, ако не с ум и съобразителност : ) ), с приятно течение в харесващо ми направление. Ето защо рефлексивно аз приписвам на притежателя на чисти обувки бонус-точки, при играта "на любов", особено.

ВТОРО: "глупавият пример" е заразителен. Когато в течение на четири години живееш с човек, който всяка вечер си чисти обувките и си глади костюма, ризата (сам!), при което заразително излъчва удоволствие при това, то започваш да се кефиш на процеса... е и разбира се, всеки който не е с нас предизвиква леко недоумение. Тъй като толкова е просто веднъж на ден да посветиш 15 минути от своето време, в крайна сметка на себе си...

ТРЕТО: харесват ми на мен скъпите и красиви вещи, с една особеност – не в първия месец, след като са взети. Малко по-късно, когато те окончателно стават свои... всички тези джунджурии, часовници, обувки... хммм... коли... апартаменти... (по отношение на последните, засега съзерцателно и умозрително)... но среброто се нуждае от почистване, часовника – от грижа, обувките – от постоянна грижа... и ето тази, моята грижа, прави вещите окончателно мои... и ако някой може поне капчица да се грижи за своите неща – отново бонус-точки.

Разбира се, може да последва и четвърто, пето и т.н., но... не това е същността... дълбоко в душата/подсъзнанието, остава целия опит, който така старателно увеличава нашата мъдрост, но не намалява нашата глупост... там, дълбоко, още по-дълбоко остават думите на милата мама, или баба, красивите приказки за това как рицарят в бляскави (неизчистеното не блести... : )) доспехи...; или за това как младия адютант в блестящи, банални обувки...; е, или за красавеца офицер в изчистени до блясък (вече в съвсем явен текст...) ботуши... извършва нещо напълно невъобразимо... и разбира се бедното сърчице на някоя млада особа потръпва...

Именно от такива вече не детски приказки се и получава подсъзнателното програмиране, в резултат на което дори и най-кофтия юноша, но в блестящи обувки ще предизвиква тласък на любопитство, а в девиците ще се задейства "хващащия рефлекс" (или просто казано, желанието да получи обекта в своите нежни лапички). Признавам, във вече далечното детство вида на момче с чисти обувки ме караше да заема ловджийска стойка. Но... пречеха комплекси или още нещо... а пък и добре, че пречеха, защото след това се появи Фидонет, след това – Интернет... където не беше възможно да разгледаш обувките, налагаше са да гледаш душата... оказа се, че душата е много по-интересно нещо от обувките... Много повече.

Сега аз често се влюбвам в мъже, а понякога и в жени... не, не това, което могат да помислят много (впрочем, "most people are sheep..." © Cruel Intentions). За мен влюбеността е всичко на всичко възможността да видиш човека. Останалите са далеч, те се губят в сумрачните дълбочини на моя егоизъм. Впрочем, това не е егоизъм. Аз всичко на всичко изпитвам силна любов към самата себе си. Избраният от мен обект на обожание е интересен, той винаги, така да се каже, присъства до мен и не може да пропадне, дори при огромно взаимно желание.

И така "Аз" и "Аз". Тази идилия понякога я нарушават околните... те също, случва се, имат роман със самите себе си, и тези двамата се вклиняват между "мен" и "мен". Гъст компот от техния егоизъм и моя; техните надежди и моите спомени; тяхната надутост и моята раздразнителност; тяхната прибързаност и моята леност; тяхното обаяние и моята нежност. Колко просто би било да се срещаш и да се разделяш с хората така, като че ли със спътници във влака... само че по живота се получава със сълзи: "Аз не мога без теб!", "А ти с мен можеш ли?", "И с теб не мога...", а пък нали не трябва да говориш това, което мислиш, а още повече, да говориш за това, което чувстваш...

Искреността и проявата на чувства е твърде необуздана, тя плаши, и при това тя е твърде проста, а пък при това не предизвиква уважение и съчувствие... Чудовищна немота... Нима аз не съм в състояние да намеря начин да обясня, да изразя цялата гама от чувства, каква ти там гама. Нота. Звук...

А имаше ли чувства? Впрочем, не това е същността. Чувствата не са същността... главното е, съдейки по заглавието, - чистите обувки. Защото максимумът, който можеш да получиш по отношение на чувствата – това е финалът... и финалът винаги е един и същ – "...ты ушла рано утром, чуть позже шести". (или "ты ушел"... 8) [от песента на група ЧиЖ – "Перекресток" – "ти си тръгна рано сутринта, малко след шест" - бел. прев.] пък и от физиката е известно, че противоположностите се привличат, и мен винаги ме влече към хора, живи и топли. Твърде живи, за да издържат на живота, и твърде топли, за да понесат превратностите на любовта. В крайна сметка, те пропадат в мрака, предпочитат да понижат градуса, да живеят окончателно с овесени каши или пелмени, а успокоението си го намират в научната фантастика.

Впрочем и сега, когато моя личен живот е спокоен и отмерен, когато има някакъв номинален boy-friend, който кърти, чисти и извозва, използваем за приготвяне на сандвичи сутрин и за отваряне на винени бутилки вечер, в момента на запознанството аз обичам да го разглеждам в детайли. Понякога в порив на смущение или в момент на концентрация на умни мисли за да бъдат изложени те на събеседника, очите припълзяват надолу, постепенно от нивото на неговите очи, към рамената, по нататък по линията на копчетата по ризата, капризно се метват по периферията, оценявайки ноктите, ръцете, часовника, и отново погледът пълзи надолу, (и въобще не се спира в определен отрязък от пъпа до колената... 😉 а пълзи още по-надолу (правилно) в посока на обувките...

Е, и ако обувките се окажат несъответстващи на очакването (във всеки конкретен случаи – своите очаквания) паузата смущение може да се удължи, а нервния опит да концентрираш разбягващите се мисли обратно – позорно да се провали... което определено няма да ми хареса, аз ще започна да се чувствам некомфортно... и да реанимирам така и нероденото ще бъде вече невъзможно... и заради какво това?... заради обувките... заради глупавата сцена във филма "Москва не вярва на сълзи". Да, поручик Ржевски няма да тръгне да се стреля заради това, че обувките му са били мръсни... но аз не съм Наташа... Ростова... и той губи няколко точки в моите очи, съответно по трасето от "здравейте" до "вкарам" – възникват някои неравности и обрати...

Ето и цялата истина и приказки за обувките... защо е това сладко от праскови тук?... при това, че веднъж ми дадоха изумителен пример за програмиране с това как човек посред нощ, ей така за нищо се събужда с желанието да хапне именно от праскови и именно сладко, а не чак толкова отдавна, в събота ние водехме забележителен разговор за обувките... поради приятната заетост аз не започнах да се товаря с подобна мулти-задача, но в този момент, забравяйки всичко... а ето сега, като този нещастния със сладкото, аз се оправих с мъчещата ме мисъл...

Топлата вода с леко бурен отенък се лее шумно, удряйки се по емайла, изтъргва планини от снежно-бяла ароматна пяна. Най-накрая съм свободна от мисли, от работа... Събличайки се, хвърлям от себе си всички заврънтулки, костилки и с блаженство потапям умореното тяло в душевната стихия. Звънецът разсейва призрачните мечти, нахлува в кристалния свят с мръсотия. Аз протягам ръка над водата, ставам и отново се отдавам в плен на илюзиите, мислейки отивам към телефона...

(с) lev dolgachov, ноември 2001. Специално за проекта lover.ru

бутон за сайт