Здравейте, аз самата не знам защо пиша тук. Просто сякаш нещо ме накара, е, ето я и моята история...

Не знам и аз как да започна. Доста объркано е или поне за мен е така. Аз както и много други опитах горчивия вкус на любовта. Имах приятел близо 7 месеца. Знам, че това не е много, но е достатъчно да обикнеш човекът до теб. В началото всичко беше перфектно както във всяка връзка... първите 2-3 месеца, но след това нещата коренно се промениха.

Когато бяхме заедно всичко беше ок, но в момента в който бяхме разделени дори само за час два само с един разговор по телефона започвахме да се караме. Започнах да се съмнявам в него, да не вярвам на нито една негова дума. Той не издържа много дълго така. Реши да се разделим за известно време, защото каза,че връзка без доверие няма.

С тази негова постъпка той успя да ми спечели доверието. Аз наистина започнах сляпо да му вярвам. Вярвах на всяка една негова дума. През цялото време заедно той говореше колко много ме обича, как аз съм това което е търсил толкова време, как никога няма да ме остави и винаги ще е до мен каквото и да става. Може би много от вас са чували тези думи, но за мен те наистина значеха много.

През времето, в което бях с него аз бях наистина щастлива, както никога до сега. Той успяваше да ме накара да се усмихна дори когато ми се плачеше. Бях като в приказка. След време той замина да работи по морето. Наистина не мога да отрека, че правеше всичко възможно да си дойде, но както казват хората "разстоянието разделя хората".

Той започна по-рядко да си идва. По-рядко се чувахме, с две думи много се отчужди, но въпреки това аз го обичах безусловно. Малко след това аз заминах за 1 седмица при родителите ми, тъй като те не са в БГ. Като слязох от самолета се чух с него и всичко беше наред, казваше ми колко много ме обича, колко много му липсвам и т.н.

На следващия ден му звъннах да го чуя, той беше толкова студен все едно говорех с непознат и след въпроса "Какво ти има?!" последва отговора, от който се опасявах най-много и той беше следния "Не може да продължаваме повече заедно!!". Болката,която усетих в този момент беше неописуема. Знаете ли какво е да се държиш за някой и този някой да е единственото нещо, което те държи на крака?!

Е, той за мен беше този някой. В момента, в който той се дръпна, аз паднах и падането беше повече от болезнено. Всичко за което се надявах и в което вярвах изчезна. Имах чувството, че мен самата дори ме няма. Не исках да повярвам, в това което се случваше. Задавах си и продължавам да си задавам въпросите - Къде сгреших?, Аз ли го отблъснах по някакъв начин?

Безусловната обич която изпитвах към него ли го задушаваше? С какво заслужих това? И до ден днешен не мога да намеря отговорите на тези въпроси... Той не ми каза дори защо. Може да ме помислите за глупачка, луда и каква ли не, но аз успях да му простя. Успях въпреки всичката тази болка в мен.

Кой каза, че времето лекува, че с времето всичко минава и се забравя, мина толкова много време, а мен не спира да ме боли, но въпреки това не спирам да го обичам нито повече нито по-малко... Единственото нещо което искам в момента е да си го върна. Независимо какво е станало, независимо какво е направил и колко ме е наранил..

Обръщам се към вас с молбата да ми дадете съвет. Какво да направя? Как да постъпя? Как да си го върна?

Р.s Извинете ме, ако съм ви отегчила!!

сподели ме