Ще бъда кратък, надявам се на вашите коментари и съвети с нещо да ми помогне. Имах тригодишна връзка с едно момиче, една невероятна връзка, изпълнена с много страст и любов, с много страхотни мигове, невероятни вечери, морета, язовири, почивки по курорти и какво ли още не. Чувствахме се щастливи. Аз й бях първия, първия в интимно отношение, което искрено ме радваше, но и ме натъжаваше, защото знаех, че някой ден ще иска да опознае света.

А тя с времето се превърна за мен в целия свят. Любопитството щеше да надделее в нея и някак си се подготвях и си мислих, че ще съм готов за този момент, но се залъгвах и то жестоко. Аз съм на 25, а тя е по-малка от мен с 5 години. Преди да я срещна авантюрите ми нямаха край, къде за една вечер, къде за една седмица, носеше ми се слава на голям женкар. Никога не съм се замислял, че мога да хлътна по някое дете, защото тя си бе дете преди четири години.

И все още си е по детски наивна. Никога не съм я забелязвал, докато не започна да ме поздравява, пращаше ми смс, а аз от своя страна се закачах с нея съвсем невинно. И така нещата излязоха от съвсем невинните закачки до една вълнуваща както за мен, така и за нея авантюра, след това връзка. Работата ми бе свързана тогава с чести пътувания в страната и чужбина. Тя винаги ме чакаше. Нито веднаж не предаде доверието ми. Тя започна да ми говори за бъдещето ни, за нещо по сериозно, да заживеем заедно, не искаше да продължи да учи, а да излезе с мен в чужбина.

Много ясно че исках да бъде с мен, но знаех, че някой ден ще съжалява за това, че не е продължила учението си (както съжалявам аз в момента). Бях наясно, студентския живот ще ми донесе тревоги и неприятности, но мислих за нейното добро и за нейното бъдеще. Докато бе първа година студентка се чувахме постоянно, бързаше да се прибере за да ме види. Всичко бе нормално, до момента, когато баща й започна да я тормози психически, той никога не ме е харесвал и най- вече защото баща ми е от турски произход (а аз дори не разбирам турски).

Никога не сме сядали заедно на една маса, нито сме говорили, винаги ме е отбягвал. Тя искаше да се разделим за малко, сподели ми, че вече не вижда никакво бъдеще заедно. Съгласих се с това, да се разделим за известно време. Не можах да издържа, мислих си, че има друг. Почнах да я следа, постоянно и звънях, не я оставях на спокойствие, бях луднал за което много съжалявам днес. Останах без достойнство, паднах в краката й и след седмица на ужас се обади да ми каже, че харесва друг (явно в това виждаше спасение и решение ).

Тогава полудях още повече, почнах да я нагрубявам, държах се ужасно с нея и един ден ми звънна и ми каза, че е вече с другия, дори сега са заедно (чух му гласа). Това ме покърти и в мен се надигнаха вълни от чувства на омраза, мъст, жестокост и ненавист. Нищо не им отговорих, абстрахирах се от нея, макар да мислих нон стоп за нея, спомени и пр. Бях като потъващ кораб, храната нямаше вкус, каквото и да правих нямаше смисъл. Виждахме се често, понеже работеше в едно кафене на центъра. Беше неизбежно да не се засечем някъде, къде в дискотека, къде в бар.

Поздравяваше ме, усмихваше се, но аз се обръщах на другата страна, не им отговарях, правих се на приятно разсеян. Срещах се с друго момиче, но и това не ми помогна. Мислите ми бяха другаде. Започна с невинен смс в 12 вечерта "спиш ли ?", на който им отговорих, след това се обади и си поговорихме общи неща. Смс се повтори и на другата вечер и на по следващата. Почнахме тайно да излизаме на кафе, тайно да се срещаме и вечер, започнах да играя ролята на любовник. Една вечер ми казва, че ме обича, на другата, че не иска да има нищо с мен и ако има няма да е нещо ангажиращо.

Раздели се с приятеля си, виждахме се вече много по-често. Почна да казва по често "липсваш ми, обичам те". От начало не се подвеждах нито доверявах, чудих се колко ли време ще продължи всичко това, обичах я и то силно, макар всичко преживяно до тогава и така 3 месеца. Тя е в друг град от неделя до четвъртък (студентка) , смс - те които пращаше внезапно спряха, гласа и се промени за 2 дена, отново усещах онова безразличие към мен, което изпитвах преди.

Когато си дойде ме отбягваше с прости извинения, не искаше да се видим, попитах я какво има, и тя ми отговори, че се среща с друг :). От кога, тя ми отговори от 2-3 дена, все още нямало нищо помежду им, но момченцето, което е 2 години по малак от нея я провличало много, а помежду ни няма връзка, че е свободна да прави каквото поиска. Идвам се сдържах да не се засмея. Всичко приех с усмивка, нямаше я и старата драма, опитвах се да съм силен и осъзнавах, че такава голяма грешка съм направил да я допусна пак толкова близо до себе си.

След седмица се уговорихме за една среща, среща до толкова колкото всеки да каже уж за последно каквото има и точка, но от думи на думи почнахме да си припомняме незабравими мигове от връзката ни и се смеехме от сърце, говорихме сякаш нищо не се бе случвало, като стари приятели. Видях как им се насълзяваха очите, пусках по някоя шега за да се почувства по добре, а очите им се пълниха все повече и повече със сълзи. Казах им че вече не изпитвам нищо, няма гняв, няма омраза нито болка, че им прощавам всичко и искам да останем просто приятели.

Говорихме близо 2 часа. Подмяташе на няколко пъти в разговора, че няма да я бъде с новия й приятел, че бил това, не правил онова, и не знаела колко още време ще е с него 🙂 . Каза също, че надали ще намери някой който би ме заменил. Преди да тръгне се наведох близо до лицето им и я целунах много топло по бузката. Тя ме погледна с усмивка и недоумение, нищо не казах, нито тя.

Понякога им драскам по 2 реда на скайпа, тя ми отговори и толкова. Избягва ме дискретно, "имам работа , ще вечеряме, нашите са тук, уча". Когато се засечем, никога не ме подминава, спира разменим 2 думи. В заведение ако се видим ме кани на тяхната маса или ще дойде за малко на нашата и прочие. Следи с поглед движенията ми и когато я забележа се усмихвам и намигвам, а тя ми отговаря с още по-широка усмивка. Много рядко, но все пак факт ми звъни по телефона, " как си, какво правиш". Обичам я все още, но не мога да преглътна толкова болка, и с друга да бъда пак виждам само нея.

Излизам, забавлявам се (на пръв поглед това се вижда), но пак си мисля за нея. Минах през огън и жупел, за да съхраня тази връзка, тази невъзможна по много причини връзка. Искам само спокойствие и мир за себе си, а не знам как да го получа. Понякога ми се иска да им се обадя, пиша смс или ще набера номера и спирам. Колко такива смс имам запаметени в телефона ако знаете. Ужас не знам какво да правя, дали има чувства все още към мен или съм само сладък спомен, искам да бъда пак с нея (дори и за една вечер), или да загърна и да се опитвам все по-силно да я забравя. Раздвоен съм, не знам как да постъпя?

споделяне в социални мрежи